Липсва ми, че в България не се организират обучения за съдебни преводачи към Министерството на правосъдието. Опитът, който трупам, е директно от съдебната зала и вероятно заради стреса – уча бързо и наученото се съхранява незабавно в дългосрочната ми памет. Но кому е нужно съдебните преводачи за първи път в съдебна зала да чуват за „принципа на особеността”? За този принцип не са чели и някои служебни адвокати и все пак: Нима Министерството на правосъдието не може да организира практически обучения и за съдебните преводачи, на които да ги подготви за това какво реално да очакват в съдебната зала?
Опитвам се да запълня липсата на обучения със самообучения, а миналата година заради Ковид имах шанса да присъствам на онлайн семинар, организиран от Дружеството на писмените и устните преводачи на Словения на тема: „Сръбският правен език през практиката на съдебния преводач”. На семинара се сдобих с кратък терминологичен речник, който днес ми помага да преговарям най-често използваните термини на сръбски и словенски език в досъдебното, наказателното и гражданското производство и да превключвам бързо при необходимост от единия на другия език. Остана ми и Потвърждение, което изглежда ето така: Potrdilo
В България има един особен вид преводачи, които въпреки ниското заплащане, определено в Наредба № Н-1 от 16 май 2014 г. за съдебните преводачи, са се вписали като такива, с което заявяват, че искат да бъдат точно такива: съдебни преводачи… Но защо съдебната ни система се държи като мащеха към тях и дори и Националният институт на правосъдието не се грижи за повишването на квалификацията им?