Всеки сам за себе си, още от днес – гражданин, търговска фирма, преводаческа агенция или преводач – самостоятелно и независимо може да „заработи” срещу незаконосъобразните практики на Външно министерство, просто като започне да спазва стриктно законите на Република България и изисква това и от държавните служители. Оказва се, че НЕЖЕЛАНИЕТО на Дирекция „Консулски отношения” към МВнР да „поработи” само няколко часа в полза на гражданите, преводачите и преводаческите агенции, просто като информира с официално писмо всички държавни институции у нас, че ПРАВИЛНИКЪТ ИМ ОТ 1958 Г. Е НОРМАТИВНО ОСТАРЯЛ И ОТ ИНСТИТУЦИИТЕ ДА ПРЕСТАНАТ ДА ИЗИСКВАТ СКЛЮЧЕН ДОГОВОР С МВнР И ЗАВЕРКА НА ПОДПИСА НА ПРЕВОДАЧА, Е ЗАЩОТО ОТ ВЪНШНО МИНИСТЕРСТВО СИ ИМАТ МНОГО ПО-ОБСЛУЖВАЩА ИНТЕРЕСИТЕ ИМ СТРАТЕГИЯ – ДА ПОДДЪРЖАТ СТАТУКВОТО СИ НА МОНОПОЛИСТ.
Монополизмът им е бил застрашен точно една година преди да влезе в сила Законът за ратифициране на конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове – от Външно министерство са били наясно с проекта на този закон и че ще изгубят сериозна част от приходите за поставянето на Апостил върху образователните документи, затова са преценили, че загубата няма да им е голяма, ако затвърдят позициите си на единствената институция, занимаваща се с преводите и заверката на подписа на преводачите. Ето защо и предприемат промени и черен PR, осъществен от Николай Младенов, който заяви от „сцената” на Парламента, че в България се извършват „некачествени” преводи! Идеята им е била и след преминаването на услугата по легализация на образователни документи от МВнР към Министерството на образованието, младежта и науката от 1. юни 2013 г. нататък, те да си запазят приходите от заверките на преводите.
Можеха да не ни въвличат в подобен сценарий и да се утвърдят като лидери, ако се бяха погрижили да обявят, че Правилникът им не би трябвало да се прилага и да уредят статута на преводачите в България, но те предпочетоха да са монополист и да продължават да пълнят хазната си с пари незаконно. Затова и черният им PR проработи срещу тях… И ако на ръководните държавни служители от Външно министерство поради алчност очевидно им липсва емпатия спрямо съдбата на хиляди граждани, агенции и преводачи, то за разлика от тях – в съда – не се и замислиха кой им е по-симпатичен – гражданите, търговските фирми, преводачите и преводаческите агенции или Правилникът за легализациите, заверките и преводите на документи на МВнР.
Съдебната практика като източник на информация и източник на правото е достъпна в интернет и заиграването в Google с ключовите думи „търговско дело + заверен превод” от 2012 г. до днес ще ви покаже доста заведени жалби в съда на търговски фирми срещу откази на Агенцията по вписванията да впишат променени обстоятелства или да обявят акт, подлежащ на обявяване в търговския регистър, защото представените със заявлението чуждестранни документи не са били придружени от заверен превод на български език, съгласно чл. 2а, ал. 2 от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи.
Следва тълкуването, което дава всеки български съд във всяко едно Решение в Името на народа… а то е, че отказът трябва да бъде отменен, защото констатацията на длъжностното лице за липса на необходима допълнителна заверка е изцяло необоснована.
Според чл. 7 ал. 3 от НАРЕДБА № 1 от 14.02.2007 г. за водене, съхраняване и достъп до търговския регистър, когато документите по ал.1 и 2 са на чужд език, те трябва да се представят заедно със заверен превод на български език, изготвен съгласно чл. 2а, ал. 2 от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа, но в същият този Правилник за легализациите, заверките и преводите на документи, който искат да спазваме служителите от Търговския регистър, ясно е написано в чл. 18. (Изм. – ДВ, бр. 96 от 1982 г. и бр. 103 от 1990 г.) (1), че:
Министерството на външните работи, дипломатическите и консулските представителства на Република България и сключилите договор с Министерството на външните работи фирми за преводи извършват преводи на документи и други книжа от български на чужд език и от чужд език на български само ако тези документи са легализирани по реда, посочен в глава втора на този правилник.
Съдът редовно посочва, че допълнителното изискване за заверка на подписа на преводача с щемпел на сектор „Заверки и легализации“ на МВнР, каквото изискват в Агенцията по вписванията не се налага:
тъй като не се касае за превод на легализиран по реда на Правилника документ.
Съдът все още не е разгледал, но ако разгледа казус и за върнати от Агенцията по вписванията преводи на документи, извършени от фирма, която не е сключила договор в МВнР, ще се произнесе по същият начин:
Изискването за превод, извършен от страна на фирма, сключила договор с Министерството на външните работи, не се налага, тъй като не се касае за превод на легализиран по реда на Правилника документ.
Ето, че българският съд познава и прилага за разлика от Външно министерство:
А/ Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, Хага, 5 октомври 1961 г. , ратифицирана със закон у нас от 38 НС на 25.05.2000 г. и в сила за България от 30.04.2001 г., или за краткост Хагската конвенция – взаимно признаване на документи с положена заверка APOSTILLE (Апостил) от държавите, ратифицирали конвенцията или преведено на разбираем за Външно министерство език: Внимание! Не е необходима легализация на документите, издадени от Държавите, ратифицирали Хагската конвенция, следователно под тях никой няма право да изисква поставянето на щемпела на КО за заверка на подписа на преводача!
Б/ Договорите за правна помощ, които България е сключила с някои държави и според които се прилага режим не само на освобождаване на документите от легализация, но и на освобождаване от поставянето на Апостил.
След като съдът редовно отхвърля изискването за допълнителна заверка на подписа на преводача, разпоредбата на чл. 18, ал. 2 от Закона за търговския регистър сочи, че документите се представят заедно със заверен превод на български език, а в Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа липсва определение за „заверен превод”, то защо тогава от Агенцията по вписванията решават, че точно МВнР трябва да заверява преводите и то по правилник, който се отнася само за преводи на документи, легализирани по реда на Правилника. Решават го заради чл. 7, ал. 3 от НАРЕДБА № 1 от 14.02.2007 г. за водене, съхраняване и достъп до търговския регистър, който е писан по инерция и който следва да се промени, иначе ще продължават да получават Решения от Съда на жалбите срещу тях не в своя полза, но определено в Името на народа!
И ако допуснем, че от МВнР не спазват разпоредбите на любимия си Правилник поради некомпетентност и затова продължават да заверяват подписите на преводачите след документи, които не са легализирани по реда на Правилника им, то същият тип некомпетентност е недопустима за Търговския регистър, в който преводачите и преводаческите агенции сме регистрирани с основен предмет на дейност: Преводачески услуги, а можем да регистрираме дейността си и по следният начин: Извършване на преводи на официални документи или Извършване на официални преводи на документи от/на…………………….език, или пък: преводачески услуги, официални и неофициални писмени и устни преводи от и на следните езици: ……………………. и в Агенцията по вписванията са наясно за това и че дейността ни не е забранена със закон.
Остава само да ни дадат тяхното съвременно тълкуване на „заверен” превод, което да не противоречи на вътрешното ни законодателство – съгласно разпоредбата на чл.185 от Гражданския процесуален кодекс:
Документ, представен на чужд език, се придружава с точен превод на български, заверен от страната. Ако съдът не може сам да провери верността на превода или верността на превода бъде оспорена, той назначава вещо лице за проверка.
Тъй като тази разпоредба е налице в нормативен акт от по-висок ранг от Правилника, в конкретния случай Гражданския процесуален кодекс, то съгласно чл.15 от Закона за нормативните актове трябва да се прилага преимуществено той. И не на последно място да припомним на Агенцията по вписванията, когато дава своето тълкуване, да има предвид, че в щемпела на МВнР изрично е написано, че не носи отговорност за верността на превода, тя си е персонална – на самият преводач по чл. 290, ал. 2 от НК. На базата на него Агенцията по вписванията би могла просто да изисква към превода да бъде приложена Декларация на преводача, че е запознат с наказателната отговорност по чл. 290, ал.2[1] от НК, която носи в качеството си на преводач, ако пред съд или друг надлежен орган на властта писмено или устно съзнателно даде неверен превод.
Написах този текст на 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. Може би не е случайност това. И ако според проф. Роже Бернар:
Спасявайки делото на св.св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност…
то според мен като представител на Преводачите на България точно тези три думи липсват в работата и политиката на Външното ни министерство спрямо гражданите и преводачите, а от една година и спрямо преводаческите агенции. Само че за разлика от нас делото на братята св.св. Кирил и Методий е имало огромен късмет, че не е зависело от политиката и работата на същото това наше Външно министерство, което работи единствено в посока затвърждаване на собствения си монополизъм, не само защото така му харесва, а защото е наясно, че ако заработи според съвременната нормативна уредба няма да има право да притежава нищо – нито нас, нито знанията ни, нито клиентите ни…