Month: февруари 2013

Не го очаквах…
Мислех, че ще се разминем –
ще пообсъдим времето, любовниците временни
и упоритостта им да не обичат, вглъбени в материалното безвремие…

Не го планирах…
Мислех, че привличането ще отмине –
ще бъдем сдържани и дистанцирани,
работещи и изтощени от хронично недоспиване…

Не се смутих…
Признах си, че не ми достигат сили
и искам да съм с теб, а ти ме изненада на спирката
със топлия си прием… преди да си отида…

Не знаех…
Не знаех, че изпращането е посрещане,
а заминаването е завръщане към теб…
защото пак ще искам да те видя!

02.07.2009

Илка Енчева

Не ти ли казах, че любовта не е очакване
и пресметливо преброяване на жестове: кой колко дал е,
кой е направил нещо повече за другия?
Не ти ли казах, че във любовта виновни няма –
тя е в онова усещане, че си щастлив,
когато си до другия, защото ти си друг…
до онзи ден, когато е започнало великото ни „преброяване” –
– Вали, забравил си прозореца отворен пак, нали?
Върни се бързо у дома и затвори… Все аз затварям…
– Престани! Не съм шофьор, та всеки път все аз да карам…
Не сме усетили как в любовта пренесло се е делничното ежедневие
и центърът са всекидневните неща…
Не сме усетили, че сме престанали да уважаваме различността на другия
и го манипулираме със любовта…в това успяваме,
защото всеки иска да не е сам, да го обичат…
а истинската обич е да даваш без от другия да искаш.

15.03.2009 г.

Илка Енчева

Понякога е трудно да си сам,
понякога е хубаво да си самотен
и да пресичаш настроения и пак
да преизбираш своята посока.

Вглъбен във изборите си да спреш
на някой кръстопът, след който няма връщане,
и, независимо от страховете си, да избереш
да бъдеш сам отново, без да търсиш…

във нечий поглед – одобрение или подкрепа,
зад думите на някого – прикрита мисъл…
Живеем заедно, но пък отделени сме,
за да градим самите ние смисъл…

13.03.2009 г.

Илка Енчева

Не ми тежи от пътя, който в себе си ще извървя,
за да открия път към себе си.
Не ме теши, защото тежестта на този път
по-сладка е от добротата на ръцете ти.

Изгубих се. Пътувах дълго и се забравих
сред товарите на най-любимата ми гара.
Самата аз във бреме се превърнах
и останах сама със личната си карта.

На нея пише име, ръст, цвят на очите, улица,
и снимка даже отпреди пет години –
не беше нужно, безцветна бях и трудих се
да оцветя по твоите критерии мечтите си.

Разбира се, пред другите съм длъжна да регистрирам
всички свои външни белези, а вътрешните?
От тях единствено душата ми е имала крещяща нужда,
по-лесно, за да открие после себе си!

28.08.2007 г.

Илка Енчева